Изгарям всички мостове след мен, за да не се завърна. Да избягам. Пропусна ли един неизгорен ръцете си към мене да протяга, аз, като в сламка, 
трижди ще се вкопча… И пак ще се повтори същото…   Мечтите ли? С живота нямат общо... И силите ми са на свършване…   Но се надявам да си вятър бърз, аз още с поглед те следя и чакам- додето се огледам,ветре дързък, едничък мост да построиш нататък- живота ми към тебе да обърне, да се завърна в тебе,както някога… Аз,всъщност,толкова не искам да си тръгна…

Много ми хареса стихът ти.Като откровение.Поздрав :)))

Завръщането е чакано и желано!
Не изгаряй всички мостовете...трябва да има мост за надеждата. Как иначе ще стигне до теб? Поздрави!