За навик те мислех на сърцето -

като стара,

удобна,

поизтъркана дреха,

като филма,

във който

Той и Тя се обичат

и няма и намек за безразличие...

Като листа,

на който,

щом ми стане съвсем неуютно,

се оплаквам,

че тъгата пак здраво ме стиска за гушата.

За навик те мислех,

но не е било истина...

Иначе

нямаше да реже

проклетата мисъл,

че те изгубвам,

губя те...

И те гледа сърцето ми влюбено...

И се гърчи без въздух

тази обич,

в която не вярваш...

Как изобщо помислих,

че може да бъде и навик!

Просто

ти си ми въздуха

и небето, над мене разтворено...

Просто

твоите корени

преплел си със моите корени

и такъв те обичам

със вините и всичките грешки,

сам и друг, и различен,

потъмнял. И с мълчание тежко

и със всичките белези

от преди и от вчера,

със надеждата есенна,

със спасение ненамерено

и със страшната вяра,

че има любов...

Има...

Като втория шанс,

неочавана

и необяснима...

Толкова е истинско! Развалнува ме твоето Признание!
Не мога да не те поздравя за него, Ружена :))))